Не е ли тая особена радост най-скъпоценният плод на

Не е ли тая особена наслада най-скъпоценният плод на цивилизацията, която е наша? И една тоталитарна робия би могла да ни задоволи в нашите материални потребности. Но ние не сме добитък за угояване. Благополучието и удобството не биха били задоволителни, с цел да ни удовлетворят. За нас, които бяхме възпитани в култа на почитание към индивида, елементарните срещи, които от време на време се трансформират в чудесни празници, имат огромна тежест…

Уважение към индивида!… Уважение към индивида!… Тук е пробният камък! Когато нацистът почита извънредно оня, който наподобява на него, той почита единствено себе си. Той отхвърля креативните несъгласия, разрушава всяка вяра за възвисяване и основава за хиляда години вместо човек робота на един мравуняк. Редът за самия ред – това лишава на индивида неговата основна мощ, която е да преобразява и света, и себе си. Животът основава реда, само че редът не основава живота.

На нас ни се коства, в противен случай, че нашето издигане не е довършено, че утрешната истина се храни от вчерашната илюзия и че несъгласията, които има да се преодоляват, са торната почва за нашия напредък. Ние признаваме за наши даже и ония, които се разграничават от нас. Но каква странна фамилност е това! Тя се основава на бъдещето, не на предишното. Върху задачата, не върху произхода. Ние сме едни за други поклонници, които по разнообразни пътища от самото начало напредваме с тежък труд, вървейки към това място, дето ще се срещнем.

Но не щеш ли през днешния ден уважението към индивида, което обуславя нашето духовно издигане, е в заплаха. Пращенето на модерния свят ни въвлече в мрак. Проблемите са свързани вътрешно, разрешенията – противоречиви. Вчерашната истина е мъртва, утрешната би трябвало занапред да се основава. Никакъв допустим синтез не се съзира и всеки от нас разполага единствено е парченце истина. Политическо верую, което не може да се наложи по липса на явно опрощение, си служи с насилието. И не щеш ли, като се разделяме заради методите, ние рискуваме да не виждаме към този момент, че бързаме към една и съща цел.

Пътник, който възлиза в планината по посока къта някоя звезда, в случай че се остави да бъде обхванат от въпросите, свързани с изкачването, рискува да не помни коя е пътеводната му звезда. Ако той действува единствено с цел да действува, не ще отиде на никое място. Жената, която събира таксата за столовете в катедралата, щом доста ревниво се занимава със събирането, рискува да не помни, че служи на господ. Също по този начин, в случай че се отдам буйно на някаква политическа партия, аз пожертвам да не помни, че политиката няма смисъл, щом не служи на някаква духовна нужда. В часовете на чудото ние вкусихме особената цена на човешките връзки: за нас там е истината.

Колкото и наложително да е действието, ние не трябва да забравяме предназначението, което би трябвало да го диктува; другояче това деяние ще остане безплодно. Ние желаеме да установим уважението към индивида. Защо вътре в еднакъв лагер ще се ненавиждаме? Никой от нас няма монопол за непорочност на желанията. Аз мога да водя война в името на моя път против пътя, определен от различен. Мога да подлагам на критика дейностите на неговия разсъдък. Действията на разсъдъка са несигурни. Но в плоскостта на духа аз би трябвало да почитам тоя човек, щом той върви с труд и тъга към същата звезда.

Уважение към индивида! Уважение към индивида!… Ако уважението към индивида се откри в сърцата на хората, хората в подмяна на това ще открият такава обществена, политическа или стопанска система, която ще утвърди това почитание. Една цивилизация се открива на първо време в духовната същност. У индивида тя е на първо време едно сляпо предпочитание за известна топлина. След това индивидът, като минава от една неточност на друга, намира пътя, който води към огъня.

Избрано от: Антоан дьо Сент-Екзюпери, „ Писмо до един пленник ”, Народна просвета, 1980 година
Снимка: imdb.com
*Antoine de SAINT-EXUPERY - Manuscrit inédit et variantes de " Lettre à un otage ", edition-originale.com